 |
Име: Антония Парапанова Възраст: 34 Пол: жена Град: София |
Обичали се някога четворка (4) и шестица (6),
Деца на двете двойки (2*2) и на двете тройки (2*3).
Четворката бе момък, а шестицата – девица,
И заедно били прекрасна двойка.
Но един ден двамата решили да пресмятат
На тяхната любов все още кратка,
Какъв ли щял да бъде след време резултатът?
Събрали се, получили десятка (10).
Шестицата бе радостна, защото разпознала
В резултата хубаво двуцифрено число!
Но четворката – скептична, при анализа видяла:
Кръгла нула (0) имало след цифрата едно (1).
И заминала четворката четворка (4) да намери.
Останал сборът им загубен безвъзвратно.
И много жалко бе, че никой тогава не измери,
Най-малкото им общо кратно (12)….
Сърцето мое бе в началото кокиче -
Бяло, нежно и със сведена глава.
Но откъснаха го цветето девиче,
A пропукваше се още пролетта.
След това поникна ярка роза -
Красива, стройна, със заострени бодли.
Полюбуваха й се и с ножа
Отрязаха я да повехне до три дни.
И на нейно място кактус ще порасне -
Веднъж на всеки пет години ще цъфти.
Скрил от зли очи цветът прекрасен
Под гъста мрежа от бодли!
.jpg)
Приближи се и ме погледни в очите.
И аз засрамила се поглед ще сведа.
Кичур нежно ще се хлъзне от косите.
Почти небрежно ще го уловиш с ръка.
Пламнало във ярки цветове.
Тръпка ще премине по челото
От допира на твоите ръце.
Тогава, осмеляла, ще погледна
Обратно в твоите очи.
С пръсти плахо ще посегна
И аз към твоите коси.
А ти оставаш мълчалив и чакащ -
Смел, но също някак предпазлив.
В един момент безкрайно завладяващ
И така непредсказуемо красив.
Още само миг и съм опасно близка -
Последен шанс за бягство и отпор.
В тази сцена очевидно съм артистка,
Ала ти оставаш режисьор.
С ръце две силни цяла ме обгръщаш.
С последен поглед на любов и власт
Едно желание безмилостно превръщаш
В една целувка, пламнала от страст!
Тази нощ сред тишината празна
Пожелах си да съм волна птица.
Да ти кацна смела на перваза
Като снежно-бяла гълъбица.
Да съм близо – зад прозореца затворен
Да кълва росата от стъклото.
Да видя как животът неуморен
Тревоги ти изписва по челото.
Да те видя сутрин как се будиш,
Да погледна кой на гости каниш.
Да проверя дали ще ме прокудиш
Или с трохи ще ме нахраниш.
Дали понякога тъгуваш
И името ми споменаваш?
Дали през нощите сънуваш
Или звездите съзерцаваш…
Чуваш ли как някъде сред здрача
Бие тихо нечие сърце?
Чуваш ли как ритъмът прескача?
Тупти секунда...млъква две?
Чуваш ли как всеки следващ удар
Отеква по-несигурно в нощта?
Сякаш не сърце тупти, а пеперуда
Пърха със измъчени крила.
Последната от някогашно ято.
Ято светлини и цветове,
Изпълвали навремето душата
На това наивното сърце.
Последната, останала да помни
Пламенния някога живец.
С крила на полет вече неспособни,
Загубили безценния прашец.
Привлякла зли очи със свойта яркост,
Съдба, преди застигала и други.
Сега красящи с ценната си рядкост
Колекция душевни пеперуди.
